Cinematic Lounge

Wednesday, January 25, 2006

~ името ~

Кацнала на сетния ръб на света, на крачка от края на морето, странноприемница "Алмайер" оставаше и тази вечер мракът да смълчи малко по малко цветовете на стените й: и на цялата земя, и на всемерния океан. Изглеждаше - там, така самотна - като забравена. Сякаш шествие странноприемници от всякакъв вид и възраст бе минало един ден оттам, следвайки брега на морето, и от всичките се бе откъснала една, от умора, и оставяйки спътничките си да се изнижат край нея, бе решила да спре на това загатнато възвишение, предавайки се на собствената си слабост, прекланяйки глава и зачаквайки края. Такава беше странноприемница "Алмайер". Притежаваше онази красота, на която само победените са спасобни. И кристалността на слабите неща. И самотата - съвършена - на онова, което се е изгубило.

(Книга първа, "Океан, море", Алесандро Барико)

На перваза на прозореца на Бартълбум този път седяха двамина. Обичайното дете. И Бартълбум. С увиснали в празното крака. С увиснал - над морето - поглед.
-Слушай, Дуд...
Дуд, така се казваше детето.
-Понеже си все тук...
-Ммммм.
-Ти може би го знаеш.
-Кое?
-Къде са му очите, на морето?
-...
-Защото има очи, нали?
-Да.
-И къде са, мътните ги взели?
-Корабите.
-Корабите, какво?
-Корабите са очите на морето.
Зяпва, Бартълбум. Това пък съвсем не му е хрумвало.
-Но кораби има със стотици...
-Неговите очи са стотици. Да не искате да я кара с някакви си две.
Наистина. При всичката работа, която има. И каквото е голямо. Има здрав смисъл във всичко това.
-Да, но тогава, извинявай...
-Ммммм.
-Ами корабокрушенията? Бурите, тайфуните и разните му такива неща... Защо му е притрябвало да поглъща тези кораби, ако те са му очите?
Дуд чак е поизгубил търпение, когато се обръща към Бартълбум и казва
-А вие...вие никога ли не си затваряте очите?
Исусе. Има отговор за всичко, това дете.
Мисли, Бартълбум. Мисли и премисля и размишлява и разсъждава. После изведнъж скача долу от перваза. Откъм стаята, разбира се. Трябва да имаш крила, за да скочиш от другата страна.
-Пласон...трябва да намеря Пласон...да му кажа...ама че работа, то не било толкова трудно, стига да помисли малко човек...
Търси трескаво вълнената шапка. Не я намира. Разбираемо:на главата му е. Махва с ръка. Хуква вън от стаята.
-Ще се видим, Дуд.
-Ще се видим.
Детето остава да седи така, с вперени в морето очи. Постоява известно време. После се оглежда хубаво да няма никой наоколо и изведнъж скача долу от перваза. Откъм плажа, разбира се.

(Книга първа, "Океан, море", Алесандро Барико)

1 comment:

capor3g said...

heh, mnogo detsko, no gotino