Cinematic Lounge

Thursday, February 23, 2006

"Мълчаливото кино"

Едно петолиние - пътят между две тайни - тази на Япония и тази на Венеция. Огърлица от кадри, приютили ритмичния такт на своя пикселов танц. Всяка за себе си - с любов под ръка и смърт в пазвата.
Именно това е бримката, обединила две от най-болезнено наситените "мълчаливи" ленти - "Смърт във Венеция" и "Мемоарите на една гейша".
Всичко започва с музиката - от буйно-нежното пиано до разкъсващия вой на цигулката, от екстремната мания на черно-белите клавиши до деликатната стегнатост на триструнния шамисен*, от Малер до Уилямс. В нея с отчаяна сила е вплетен погледът, събрал в себе си невъзможността - неприкосновеността на забранената любов и затворът на догматичната съдба. А погледът - отсъствие на плът - е целият желание. Оттук и трескавата сдържаност на кинематографията - погледът на киното. Рядко се наблюдава абсолютен унисон между звук и визия, за да бъдем точни - никога, но това, което "Мемоарите" постига се доближава застрашително близо. Мраморната прозрачност на привидно беззащитната китка, потъналият в електрична напрегнатост танц, чиито всеки кадър е Пулицърова фотография, вълноломният валс на "капринената" река и, разбира се, прецизните до болка финални надписи, чиито вибрационен такт дълго ще отеква във филмовите анали. Впечатляващо, с лекотата на богата палитра, са смесени и чувствените стилове на футуризма и импресионизма. Студеният, "ритуален" валс е огрян от безизворната Рембрандова светлина, а от идеализираната външност на гейшите дъхат божествените пропорции на античната и ренесансова скулптура. Настроението - протяжно и носталгично - говори с гласа на Кар Вай ("В настроение за любов", "2046"), а детайлната пищност на визията напомня филми като "Герой", "Летящи кинжали" и "Тигър и дракон".
При наличието на цяла плеяда от артистични кодове всичко сочи към очевидната истина - "Мемоарите на една гейша" е учебник по универсалност. Прескачаща от синьо помрачение към топла нюансираност, от екзотично мълчание към упътващо настъвление, от капковидна накъсаност на звуковете към неделима симфоничност на музиката, лентата протяга длани към твърде широк, може би, кръг от хора.
Не случаен е и двойният финал - безжалостното, перфектно съчетало глас-кадър[дух-тяло] крешендо и успокояващо приветливата, следваща го каватина. Филмът спокойно може да свърши още на първия, но се губи приложимостта - другата половина публика, предпочитаща склонното към забрава, но приятно щастие пред реалистичното, белязващо страдание. Любопитна подробност е фактът , че първите гейши са били мъже - подправка към универсалния дух.
Това търсене на богата гама зрители, но чрез иноваторски методи, е до известна степен търсене на комерсиалност (в буквалния смисъл на думата). И ето абсурдът - именно тази нова и некомерсиализирана "комерсиалност" води до отхвърлянето й от масовия "кинаджия", т.е. до статута й на некомерс. Изглежда предубедеността у съвременната публика не мисли да изгасва, а напротив - разгаря със себе си и арогантността. Защото в крайна сметка погледът, с който ще подходим към филма, определя и ракурса, в който той ще ни се разкрие. Дали ще е чисто забавление, изпълнено с "компаньонки"(да не забравяме, че пампозност е второто име на китайската и японска култура - кич, красота - а тук тя има много маски) или неизчерпаемо платно, по чието лице са изписани артисти (от японското "гей" - изкуство, и "ша" - човек) зависи от нас.
______________
*японска, класическа, триструнна китара

No comments: