Cinematic Lounge

Thursday, March 16, 2006

"Ерудить"

Опровергавайки всеобщата песимистичност и неангажираност, БНТ инициира изпълнението мечтата на всеки български филмов деец - субсидията. В България реализирането на кино проекти отдавна е "мъртва" инвестиция, затова дори една крачка към съживяването й се оказва безценна. Отплатата не закъснява.
В сферата на "чистата" култура единственото значимо възнаграждение за вложени средства е стойностният резултат. Такава е именно и последната лента, излязла изпод ръцете на Андрей Слабаков - "Наемателят" - първа част от 6-сериината поредица "Ерудить" със сценаристи Маргарита Кулинска, Борислав Огнянов (създатели на творческото обединение "Сценарна работилница") и Борислав Петров. Непоправим индивидуалист, пиперлив скандализатор и мачо, Андрей Слабаков обича провокациите, отправени към разлагащото се българско кино - черно-белият "Вагнер", предстоящият дебют на авторския жанр "личен документален филм" "Баща ми", който ще говори с гласа на напътстващия Петър Слабаков. Странен изглежда тогава изборът на режисьора да "пренапише" едноименната Хичкокова история.
Годината е 1928. Мястото - София. В "интелектуалното" ежедневие на столичния ерудит Венцеслав Бенковски (Христо Гърбов) се врязва карнобатската му /неканена/ племенница Тодорка (Ернестина Шинова). Допълнителното усложнение идва от убийството на млада блондинка, осуетило опита й да влезне в седмото изкуство. За Тодорка това води до две предзнаменования - срещата с водещия разследването (Тончо Токмакчиев) и образа му на търсения съпруг и сблъсъка с киното като единствена възможна бъдеща професия. След изясняването на факта, че жертви на убийствата са руси кандидат-актриси и изрусяването на Тодорка, за Венцеслав залавянето на престъпника става въпрос на живот и смърт.
Определен като ретро-криминална комедия, "Наемателят" силно клони към сатирата. Ако погледнем със социалното око на Кракауер, изпъква хапливата закачка, че предизвикателството този път не е в сценария, а в приложимостта му. Героят не е общността, нито индивида, главната роля е поверена на българското кино или по-точно на киното ни, все още неизиграло главната си роля. Смятано за лековато и неспособно ("русо"), то бива удушено още преди да се докаже и единственото доказателство за съществуването му са предсмъртните му гърчове. Документирани и достояние на зрителите (, които "нищо няма да разберат"). А виновникът? Както винаги, той остава зад кадър. Жанровата форма на филма позволява ироничното изграждане на образите, което от своя страна прави прозрачен за публиката убиеца - или поне кръга на извършителите. Преките сравнения с каймака на световното кино са показателни. Когато Слабаков предупреждава, че целта на филма е да забавлява, т.е. да разсмива, той не споменава, че този смях може да се окаже твърде горчив. Подходът към кинематографията - цветен с черно-бели фрагменти - позволява на грешките да блеснат още по-ярко. Явно на родното ни кино е трудно да се отърве от телевизионната си визия. Може "по телевизията да няма филми" (А.С.), но във филмите има телевизия. Тъжно, но най-внушителните сцени са черно-белите. Съвременната българска филмова техника е на ниво заснемане на блестящи предвоенни "мимове". Иронията е в това, че епохата на филма (края на 20-те) напълно отговаря на това ни състояние. За щастие, поне театралният дух е напуснал кинематографичното платно - пътят от телевизионното до филмовото е по-кратък.
Тандемът съпруг-съпруга (Слабаков-Шинова) отнова действа безотказно, както и останалата част от актьорите. Биографичната препратка е в "аристократичния" иконом - Слабаков признава, че когато е пиян става "учтив като английски лорд" - тук пиянството е любов. Най-запомнящата се роля обаче е няколкоминутната поява на Йорданка Христова. Дори "безцветна" и "няма", пак успява да изпъкне с динамичната тоналност на експресивната си палитра.
В атмосферата на екрана пък се долява повече от черната ирония на братята Коен, отколкото традиционния ни социалистически "невъзмутим хумур".
Дори не нарочно, актуалността и по-свободната интерпретация превръщат "Наемателят" в безжалостна филмова сатира, а Слабаков утвърждава репутацията си на бунтар и в българското кино.